Конституция (или основен закон) е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат. Значението на термина конституция се е променяло през вековете.
Конституция се нарича основният закон на държавата, който установява принципите на управление - формата, структурата и процедурите на държавните и местните органи, икономиката и обществото и отношенията между държавата и гражданите. В този (формален) смисъл всяка държава има конституция. Поначало тези принципи са подредени в писмен документ.
Систематизирано и обобщено може да се каже, че конституцията:
- е систематизирана съвкупност от правни норми, имащи най-висок ранг;
- регулира основния правов ред в държавата относно нейната форма, структура и организация;
- установява и урежда отношението "държава-гражданин";
- е създадена на основата на общественото съгласие и по особен ред.
Конституцията е правно нормативно произнасяне с най-висока сила по основниет ценности и по основните принципи за упражняването на властта в държавата.
Материалното понятие за конституцията посочва двата задължителни елемента на конституцията - разделение на властите и гранция на правата на гражданите. Това съвременно разбиране се изгражда едва от края на 18 век с движението за конституционализъчм.
Конституциите могат да се отнасят до различни типове политическо организиране - както на наднационално ниво (Европейски съюз), така и федерално (САЩ), на държавно, на щатско ниво (Конституция на Масачузетс) или на други вътренационални нива.
Понякога, особено в англоезичния свят, където липсват по-подходящи думи, се говори за "конституция" на търговски обединения, корпорации, доброволчески асоциации.
